20, а?
Да имаш рожден ден в края на годината е топ изживяване за професионалния прокрастинатор, какъвто съм аз. Представете си, толкова обичам да отлагам, че си отложих и раждането. Голям плюс е, защото получаваш безплатно preview благодарение на всички, родени и празнували преди теб. О, да, познахте, днес посвещавам поста на рождения си ден, защото не съм от хората, които не го харесват.
Определено не съм от хората, които го празнуват с огромни избухливи песни и танци, нито с милион материални подаръци, но все пак усещам много удовлетворяващо спокойствие на този ден, на фона на почти всеки друг ден от годината, за което благодаря на вселената и съдбата. Може да се дължи на факта, че Арахангел Михаил е пазителят на мъртвите, а те уж са спокойни, всъщност…откъде да знам. Нямам идея. Но пожелавам на всеки да се чувства така спокоен, поне един ден в годината, че даже и по-често, защото това ежечастно и ежеминутно притеснение, което се татаниже във въздуха започна много да ме дразни, вярвам, че не само мен.
И така, 20. Официално година, която не съдържа “тийн” в себе си. И колкото и носталгичната, артистична, леко мелодраматична натура в мен да иска да каже, че това ще ѝ липсва, усещам някакво облекчение. Да, мога да се похваля с небурно тийнейджърство, без дрога и караници с родители, без полиции и тоалетна хартия по покривите на хора, които не харесвам, абсолютно наситено със смях и озвучено от музика, много музика, приятели и пътувания, напълно в реда на нещата една несподелена любов и половина, и една трета почти напиване. Нищо невиждано. Даже почти мога да се нарека Хана Монтана, и да кажа, че се чувствах като най-готиният смотльо. Или като най-смотаният готин човек, зависи от гледната точка. Сега не ставам в 5 сутринта, за да чакам новия албум на Тейлър Суйфт, а защото трябва да работя (из “Христофор Колумб и философските размисли с обем на жълто списание”1). Това е единственото леко тъжно, но се преживява. И сега смея, напълно спокойно, да кажа, че мога и без: “Ей, тоя пустия му пубертет”, “вие, днешните, тийнейджъри…”. Няма да ми липсва четенето на конско и искането на одобрение от надзирателно/отговорно лице. Ха! Сега аз съм отговорното лице…за добро или лошо на околните. Вече все по-официално се водя възрастен, което май е сериозно, въпреки в магазина за картички няма картичка “честит 2-ри юбилей” или “честит юбилей, 20 години”. Всичките са за 30 нататък. Като най-много са 50 и 60. Това ме кара да стигна до извода, че може и да не е толкова сериозно (неловка усмивка). Както каза един мой много добър приятел: “Погледни ги тези малки деца. Е, ами ние сме също толкова объркани, просто сме големи”.
Въпреки че, няма да лъжа, когато се наложи да доказвам, че съм пълнолетна пред охрана, Еконт или касиери, ми става мило. Знам, че съм младолика, мерси, нямаше нужда, бъдете живи и здрави, хихи 😊.
Не знам дали е заради младоликостта, но често се чувствам по-малка и тъпа от дете. Чак изнервящо наивна. Толкова че просто ми се щеше да знам повече. Не за да се правя на интересна, а за да си спестя страшно много проблеми, неудобства, и грешки. Само че парадоксът е, че е невъзможно да не минеш през грешките. Трябва да ти е малко гадно. Много хубав урок, който научих.
В други моменти пък се чувствам все едно съм видяла прекалено много. Виждам как хората остаряват, виждам как хората умират, виждам как хората си тръгват, виждам как хора се раждат и растат като гъби, как се променят, и на всичкото отгоре не спират да говорят за това. Случва се толкова бързо, че не мога да изградя адекватна система в мозъка си, с която да отчитам по равномерен начин как всички различни спомени, емоции, промени и хора преминават през лентата…и после вече не преминават. Memento mori, or whatever - да бе, спокойно, не бих могла да забравя, и да исках, все някой ще се намери да ми го припомни ежедневно. Нали затова са трамваите на Ситняково и нощните линии. Дайте ми нещо, което да ми напомня, че все още съм жива (“Вино от глухарчета“ например), защото ето това го забравям на моменти, в интерес на истината. С мисълта, че ще умирам вече сме си достатъчно близки.
В ерата на социалните мрежи и високите децибели няма как да не се питам правя ли достатъчно неща - “живея ли си живота”, правя ли това, което трябва, и кой по-точно е критерият за това? Нямам точен отговор. Затова за момента съм си поставила поне някаква по-реалистична, първоначална цел - да не правя неща, които не искам, и мисля, че за първи път, от доста време насам, я постигам. С порастването в главата ми се завихрят все повече въпроси и все по-дълги, невинаги ясни отговори, и се мъча да убедя себе си, че всичко това е нормално. Невинаги обаче успявам.
Все се притеснявам дали не си губя времето прекалено, когато си почивам, а понякога от твърде много правене на много неща, особено в голям и шумен град и обстановка, пълна с малки, но големи объркани хора, като мен, забравям, че трябва да мисля. Тоест…да си наблюдавам мозъка и мислите. Да ги оставям да си кръжат, в каквато посока решат и да видя докъде ще стигнат. Затова и от една година пиша повече. И да, това е огромна помощ.
Та да, вече двадесета година подред придобивам бегла представа за съществуването си, и гледам да се забавлявам, докато го правя. Не отричам, че понякога става обратното. Междувременно се опитвам да добивам представа и за света, който ме заобикаля, и за сега не съм се изморила да го наблюдавам и да търся всевъзможни начини да си го обяснявам. Интригуващ е.
Все още няма такава книга, но благодаря, че проверяваш.