Изкуството да караш кола

Смея да твърдя, че израснах в кола. С родителите си пътувах постоянно. Никога не ми е ставало лошо, докато съм се возила в кола, нито пък скучно, защото все намирах музика, която да слушам, въображаеми сценарии, които да си създавам, безкрайни мисли, в които да си блуждая, няколкостотин залези, които да наблюдавам, и любимите ми светещи в тъмното силози, които тогава мислех за магически кули.

Не съм се замисляла дали искам шофьорска книжка. Не съм се замисляла за техническите характеристики на колите. Не можех да отговарям на въпроси като: БМВ или Мерцедес, и не ме интересуваше особено. Не изгарях от ревност като виждам снимания километраж на стори от съучениците си. Може да се каже, че нищо не разбирам от коли. Дори понякога не знам кое лого на коя марка съответства.

А и плюс това, чувайки за катастрофи по пътя всеки ден, се превръщах в огромно пишлеме на моменти. И започнах да се правя на Шекспир: да бъда или да не бъда шофьор?

Ако не стана шофьор сега, кога ще стана шофьор? Какво ще карам, за кога ще карам, ще взема ли изпита, мога ли да си имам доверие и т.н. Вече добивате представа на каква предавка действа моя премислящ мозък…

И не помня точно как взех решение в полза на първия вариант. Но си казах, че ако ще ставам шофьор, няма да бъда от онези готините, а от внимателните и скучните, които се карат на пасажерите, които вдигат шум.

Опитните шофьори често се оплакват от това колко идиоти има на пътя, колко зле са направени пътищата и колко е изморително да запазиш концентрация за дълго време, но само за един кормилен час миналата година, докато карах извънградско за първи път и усещах как колата просто се плъзга по пътната настилка, а аз си мислех само и единствено за пустичкия път, стигнах до великолепно умозаключение, а именно:

Да си длъжен да мислиш само за едно нещо е едно от най-освобождаващите неща, които съм изпитвала.

Или с други думи: концентрацията е почивката на един мозък, който е хронично онлайн.

Имах толкова голяма увереност в този първи кормилен час, защото имах отговор на всичко:

Ще излезем ли?

Не, карам кола.

Ще идваш ли на урок?

Не, карам кола.

Колко е важно в момента да ми отговориш?

Не е. Защото карам кола.

Ще мислиш ли за всички задачи, ангажименти и проблеми, повечето от които сама си създаваш, необходимо ли е?

Не е. ‘Щот карам кола.

За някои е наивно. За други е малоумно. За мен е гениално.

Можех лесно да спечеля войната и имах нужда само и единствено…от кола.

Вижте, дори започва да звучи като затапка. “‘Щот карам кола!”

Оставете инстаграм и тик ток, както и скролването настрана. Фактът, че общуваме на чат нон-стоп ни направи капризни за отговори веднага, на момента, чакането на такъв ни изнервя. Това какъв ще бъде този отговор дори за прости неща като: “абе брат, пие ли ти се кафе?”, също ни държи на пръсти. Въпросите колко човека могат евентуално да се заинтересуват от моето съществуване и войните, които могат да избухнат, ако си изключа телефона, и всички тези отвратителни мисли, които иначе ме обземат, нямат никакво място на пътя, и някак…това е велико.

Не си даваме време да си изключим мозъка и в резултат на това скоростта, с която неговия двигател работи е хиляда пъти по-висока, отколкото е ограничението на магистралите в Германия. И никога не спира. Даже напротив, понякога набира все повече инерция. Докато не гръмнем. Точно затова се чувствам все едно ще изстрелям с ракета преди да заспя, и обратното - ще започна да медитирам, когато просто започна да си изчислявам предимството на всеки пореден завой. Колата ми дава това чувство на недосегаемост, което електрическото продължение на ръката ми толкова старателно се опитва да ми отнеме. И чувството на свобода, за което забравям, когато съм в постоянен допир с обществото.

И някак именно това ми напомня за моментите, в които гледах силозите и забързаното ежедневие не съществуваше. Ако шофирането кара някои хора да се чувстват възрастни, защото ходят с няколко документа повече в ръка, то мен ме свързва с 10-годишния пътник на задната седалка, който спазваше ограниченията в пътищата, които чертаеше неговия мозък. Затова и неговия акумулатор не се изхабяваше толкова бързо.